Георгия Борисова: Започнах да пиша „Кадро“ без очакване да се превърне в роман

Кадро

Кадро“ е последната книга на Георгия Борисова. Романът разказва за живота в българската действителност на поколение родственици, като се започва от Освобождението, та до нашето съвремие. Битовите пречки, пред които се изправят, политическите режими и отражението им върху народа, любов, смърт и един фотоапарат, който улавя „кадрото на живота им“.

Поговорихме си с нея за идеологията на романа, емоциите, които оставя след себе си и за състоянието на съвременната българска литература.

– Откъде идва страстта Ви към фотографията и какво е отношението Ви към това изкуство?

Бях още в ранна училищна възраст, когато намерих на тавана едни “стъкла”, много особени. Дядо ми ми каза, че са плаки за фотоапарат и ми обясни как се снима с тях.

Кадро

Не го разбрах много добре, защото вкъщи вече имаше фотоапарати – руски и немски, към които съвсем не прилягаха тези “плаки”. Не питах повече, но си въобразявах, че виждам фигури върху стъклата и си съчинявах фантазии, в които те участваха. Много, много години по- късно разбрах, че този ми дядо е бил нещатен фотограф на фронта по време на Първата световна война и оттогава са останали онези стъкла”. Нямаше в семейството, в което израснах, професионални фотографи и “Кадро” съвсем не е моята фамилна история, но интерес към снимането и снимките, като запаметяване и пресъздаване на действителността, винаги е съществувал, вкъщи винаги сме имали фотоапарати и купища снимки. И двете ми деца в различни моменти от живота си се занимаваха с това изкуство. Дъщеря ми постепенно израства към фотограф професионалист. Покрай тях научих доста. А когато пишех “Кадро” ми беше интересно да се ровя в документи и материали за историята на фотографията – по света и в България.

Убедена съм, че както всички изкуства, и фотографирането трябва да мине през сърцето, за да се получи въздействащо произведение. Ето защо смятам, че творецът може да е самоук и творбите му да са силни и че не академичните знания правят едно “кадро” истинско, а умението на този, който го създава да погледне през обектива и да улови мига или онази дреболийка, която все още никой друг не е видял.

– По какъв метафоричен начин тя свързва героите в романа?

Думата “кадро” означава и нещо, което е поставено в рамка. В метафоричен смисъл фотографиите рамкират моменти от живота. Романът, както вече съм уточнила в предговора му, няма претенции да бъде исторически. Той е едно емоционално “кадро” на стотина години от реалната действителност, а моментите от живота на героите в книгата са своеобразна рамка или снимкана отделен етап от социалното и историческото развитие в страната.

Много си харесвам любимия израз на Дена- “Едно Кадро- един живот!” – той е връзката между литературните герои и фотографията, като изкуство.

– “Кадро” всъщност представлява един вид родословно дърво.Хронологията ли бе най- трудното при писането му?

Започнах писането на “Кадро” без да очаквам, че ще стане роман. В една книга за участието на българските войски в Първата световна война прочетох нещо, което ме подтикна да напиша разказ. След това реших да го продължа, той стана първата глава от първата част на романа и вече се увлякох в писането, и създаването на героите – един след друг, свързани помежду си с роднински или социални връзки. Аз пиша спонтанно, рядко обмислям какво точно ще се случи с героите ми, то се появява от само себе си, като че ли е чакало някъде дълбоко в мен да го издърпам. Когато осъзнах, че романът расте по обем, си отделих време, прегледах внимателно и си записах на отделен лист кой кога е роден, с кого как се свързва и след това поглеждах в този лист, за да не объркам сюжета. Най-неочаквано, изобщо не замисляни предварително, са образите на Златка, Захари и Вѐдрана, те се “родиха” в процеса на писане, а се развиха доста подробно впоследствие. Не ми беше трудна хронологията, защото тя се нанизваше от само себе си, след като вече бях решила, че ще “доведа” действието до настоящето време.

– Интересно ми е опитвали ли сте се да направите родословно дърво на Вашата фамилия?

Имам си една библия и веднъж, десетина години преди да започна “Кадро”, на последните ѝ страници записах имената на хората от двете родови страни на моите деца, с три поколения назад, докъдето ги знаех и най- преките разклонения – братя ,сестри, а после продължих с вписване имената на децата на децата ми. Това според мен е вид памет. Аз обичах да слушам разказите на бабите ми, по-късно на майка ми, за случки от миналото в рода ми.

Доста от това, което съм чула се преплита в съдбите на героите от “Кадро”, но в толкова различни комбинации, че почти няма нищо представено точно по начина, по който се е случило в действителност. Например, дядото на моя баща е избягал от Сръбско в нощта преди сватбата си, както се случва в романа с Йово Сърбина, но животът му в България е различен от този на героя в “Кадро”.

– Хората казват, че трябва да помним миналото си, за да имаме бъдеще. Нима то толкова много ни определя?

Ние бъдеще имаме и без да помним миналото си и това го доказваме с допускането на едни и същи грешки по няколко пъти- в личен и в обществен план.

Кадро

Аз вярвам в силата на миналото като връзка с рода, с родината, с корените. Как може едно дърво да се разлисти или да роди плод, ако корените му не са здрави? И нали ние, които сме в настоящето, трябва да предадем напред, към бъдещето памет за живелите и за случилото се преди нас. В този смисъл миналото ни определя, белѐжи ни. Но не бива и да прекаляваме с постоянно вглеждане назад, защото ще забравим накъде сме тръгнали. В живота на героите от “Кадро” настъпват обрати и промени, които не зависят пряко от тях. При някои миналото им слага отпечатък върху живота и дори го прекъсва, други продължават, въпреки своето минало, променят се и оцеляват, за да има бъдеще за тези след тях. Аз не мисля,че миналото определя изцяло бъдещето ни, но до известна степен се отразява върху него и затова трябва да си го припомняме, докато сме в настоящето – за добро или за лошо. Не трябва да го отхвърляме с досада или да го пренебрегваме, но и не бива да го превъзнасяме.

Започнем ли да възхваляваме прекалено миналото и да живеем само с него, сме духовно остарели и опустели.

– Не е ли всеки ден шанс за изграждане на ново бъдеще?

Да, всеки ден ни дава шанс за различно бъдеще, а това дали ще видим и как ще проумеем знака, който ни е показан от съдбата, зависи от състоянието ни в момента. Понякога подминаваме възможности, за които по-късно се чудим как не сме могли да ги забележим и как сме ги пропуснали.

Но нали затова сме хора, а не роботи или компютри – правим пропуски.Някои от героите в “Кадро” успяват да се уловят за шанса, който им дава новият ден и върху него започват път към по-различно бъдеще. Други пропиляват или пропускат своя късмет и затова заплащат със загуби. Така е и в реалния живот,нали?

– Лично мен книгата ме натъжава. Сякаш съдбата на българина е белязана от вечни проблеми, вечни неправди. Това ли целяхте да покажете , или способността на народа ни да оцелее, въпреки всичко?

Да, книгата е тъжна, въпреки желанието ми да направя финала ѝ по- оптимистичен, чрез надеждата , че след като този род има продължение, няма да изчезне, ще оцелее.

Не мисля, че това, което се случва на героите ми, е само защото те са българи, макар че романът отразява българска действителност. Герои с подобни, че и по-тежки съдби, има във всяка литература и житейският им път не се определя от националността им. В “Кадро” историческата обстановка не е основното, тя е само фон, върху който са рамкирани съдбите на обикновените хора, тези, които по никакъв начин не могат да повлияят на социалното или историческото развитие на страната, но стават негови жертви. Това, което ми се искаше да се усети в книгата е способността на човека (без значение дали е българин, сърбин, грък) да не се спира, даже когато е най-смазан от безсилие, каквото и да му се случва – да не спира или както Златка казва в един момент от сюжетното развитие: “по- важно е не да търсиш сили да продължаваш, ами когато хич не ти останат сили, да не спираш.”

Дали съм успяла да постигна това внушение, всеки , който чете книгата, сам преценява.

– Сюжетът започва след Освобождението и стига до наши дни.  Кой период от българската история бе най – емоционален и защо?

Човек, като личност, не може да се изолира и да живее “в страни” от историко-социалното развитие, дори и да се опитва да се затвори в своя личен кръг – дом, семейство, работа. Съдбите на литературните герои в романа го доказват. За да разкажа случилото се в рода, чието начало поставят Дена и Йово, от онези далечни години, чак до наши дни , нямаше как да избегна историческите събития, а точно този стогодишен отрязък е труден и е наситен с промени.

Най-вълнуващо ми беше да пиша за времето, което, като действие в романа, започва в седма глава на първа част- “И тогава избухна революцията-деветосептемврийската, 1944 година. Както много други хора , Дена,Липа, Елин и Йово, не разбраха какво точно стана.”

Това е време, което аз, като родена десет години след посоченото събитие, по един начин бях научена да възприемам и да оценявам, а в съвсем различна светлина го видях по-късно, след другата голяма социално-историческа промяна, през 1989 година. Тогава си обясних неща, за които не се говореше или се споменаваха с недомлъвки и в семейството ми, и в обществото. Това е време, което покосява много съдби и нанася неизличими травми. Време, за което трябва да продължаваме да говорим.

Ще дам пример с няколко от женските образи в романа.

На мен най-близък, като герой, ми е образът на Дена и най-тъжно ми е за нея – тя, която цял живот вярва, че по- страшна от войната хала няма, е смазана от следвоенното, свободното време. Жертва на новодошлите промени, без никаква вина, става и Липа. А образът на Златка създадох, на пръв поглед, за да бъде противоположен, като социален произход на Липа, но в крайна сметка и тя е не по-малко наранена от същото това време. Периодът от 1944 г. до 1989-та считам за най- емоционално пресъздаден в романа.

– Какво е мнението Ви за съвременната българска литература? В последните години се забелязва едно съживление в изкуството, но можем ли да достигнем онова ниво от миналото,което още изучаваме и даваме за еталон?

В един от предишните отговори казах, че не трябва прекалено да превъзнасяме миналото и да се взираме повече в него, отколкото напред. Същото се отнася и за литературното изкуство. Може ли да кажем, че в съвременната английска или френска литература няма значими произведения, защото те не са на едно ниво със създаденото от Шекспир или Юго̀? Всяко време си има свои мерила и еталони, както всяко време си има кризи и спадове.

Кадро

Има много ценни неща, коото може да вземем от миналите български литературни творци. Те донякъде са били облагодетелствани, защото са поставяли начало, проправяли са път и са извоювали място на българската литература. Неоспоримо трябва да ги зачитаме, но също така и повече да обичаме българската съвременна литература. За себе си мога да кажа, че я харесвам. Радвам се, когато прочета интересно написано и със зряла литературна стойност произведение от съвременен български автор, като нямам пред вид само тези писатели, чиито имена се появяват редовно в първите места на разните класации и които се надпреварват да бъдат “първенци”. Не ги подценявам, но искрено се радвам на самородния и не много популярен талант и вярвам, че точно той ще извиси равностойно българската литература.

– От какво има нужда тя, за да се постави на световната карта?

Според мен сред българските читатели има известно „залитане” към чуждестранната литература. Забелязвам, за съжаление, сред много по-младите от мен читатели, пренебрежение към българските автори- класически и съвременни. Срещала съм категорично изразени мнения: “Аз не чета български литература”. Щом като ние сами не ценим това,което имаме в дома си, няма как да очакваме тези, които не ни познават, да го открият. Аз чета доста съвременни и отвреме-навреме опреснявам паметта си за класическите или от по-близко минало, български автори.

Прекрасно е, че съществува издателство ИвиПет, което, въпреки всякакви пречки и трудности, залага изцяло върху публикуване произведения от не много известни български творци. В каталога на това издателство има високостойностни произведения на съвременната българска литература. Само по този път повече съвременни български произведения ще бъдат открити от българските читатели, за да разберат, че нашата литература е не по-малко добра от чуждестранната.

Автор Паулина Гегова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.