„Една от многото“ – Непожелано страдание

Иска ми се не да пиша за “Една от многото” на Георгия Борисова, а да изкрещя: ”Прочетете тези 173 страници, побрали цял един свят, изпълнен с болка, болка, болка… Болката на една от многото… Целият текст от първата до последната страница внушава, че героинята е различна. ”Невероятна! Тя е ЧОВЕК, който оставя дълбок спомен”. Това признава лекуващият я терапевт, който е поел нейния случай, като предизвикателство, за да я върне към нормален живот. Самият той не е убеден, че терапията му ще помогне, но разчита най-вече на нейния дух и воля, за да се справи сама с поредното предизвикателство в живота ѝ. Категорично САМА!

Илюзиите на героинята за прекрасен живот в Лондон се изпаряват бавно, много бавно… Защото тя се казва ВЕРА (вяра) и лековерна, добронамерена, деликатна, по свой начин горда и често премълчава, като таи всичко в себе си…И трупа болка…

Разказаното от нея звучи НЕВЕРОЯТНО, но ѝ вярваш, защото тя е ВЕРА (вяра) и ѝ се доверяваш. Искрена, неподправена, честна изповед. Вярваш и когато чистосърдечно признава за грешните си избори…

Вера неистово се стреми към бряг, но потъва все по-дълбоко, както и ние в море от болка…

Пътуване през времето…близо двайсет години… Сложен пъзел! Сложен, защото той съчетава търсените отговори на много въпроси – за любовта, за приятелствата, за компромисите и страховете. И още , и още…

Само 39 фрагмента, но всеки от тях като айсберг крие много повече под повърхността… Има книги, които те “събуждат”. Книги, които не четеш за удоволствие, за забавление…

“Една от многото” е не само история,тя е изповед за тегобите на емигрантския живот. Като в огледало е отразена една изстрадала човешка душа! Недовършеният пъзел подсказва отворен финал, оптимистичен изход…

Изповедта ни връща във време, когато българите се “пилеят” по света. За повечето от тях битието им в чуждата страна е мизерно, гледат на тях като на хора “втора ръка”, но те имат мечти!  Въпреки всичко имат! Въпреки сблъсъка с дискриминацията, лицемерието, завистта…т.н.

”Студено! И в душата ми е студено и тихо….” – признава Вера.  Мъжете , които “разкъсват” живота ѝ, тя среща на свято място – католически църкви… Камен е художник, реставратор, но с каменно сърце. Той е твърде себичен човек. Не обича да го експлоатират, но умее чудесно да се възползва от чувствата на другите, умее да строи въздушни кули, а Вера вярва и поема по трънливия път на емигрантите и става една от многото… Бягство от България, за да се влее в потока от клетници… Тя е птица, но не лети , защото позволява да я затворят в клетка, да я разкъсат! Само ЛЮБОВТА отлита, за да отстъпи място на омразата…. Кевин, който също я отвежда в църква, но и в един друг свят – на наркотиците…. А те притъпяват болката… Другата– тя не усеща, когато я превръщат в стока… Няма да разбере “кой, кои и колко”, защото Кевин знае как да я подготви. Толкова е просто – лепило и приспивателни! Тя се пита как се мери границата между любовта и нуждата… Защото иска само да усети отпускащата топлина от ръцете на човек и да чуе”Не се безпокой!” Не иска да бъде сама, но и не може да се радва.

Милениум в Лондон! Мила родино! Но сълзите не помагат и не спират, защото в сърцето ѝ има място за обич. България остава назад! Раят на Балканите! Още една голяма тема в книгата –  за НОСТАЛГИЯТА. Болка , която чувстваш само когато си откъснат от родината, но я носиш в сърцето си. ”Хубава си, моя горо!” е тъжна , но любима песен. Тя звучи като рефрен през целия текст… Носи скръб и жалост, но и УТЕХА! Нейната България, непозната за другите, но значима за Вера. Тя не е невежа, а шокът от невежеството на англичаните, които се смятат за горди наследници на велика империя, бавно се сменя с апатия, защото стига до истината. Имигрантите са като в сандвич –  между два свята. За англичаните ще остане винаги чужденка, ще бъде една от многото… и ще “влачи” живота си! И тя го влачи, без да се оплаква… Кошмарно време! Убийствено ежедневие! Работа, работа, работа и трева…. Няма спиране, няма връщане назад…..

Назад във времето! Красива дантела от спомени, която събужда също скръб и жалост. Разходка в планината, родителите, Белене, вуйчото,  любимият брат….Рани, отворени рани!

Песента! Все по-често мисли за България! А самоанализът на чувствата води до един и същ отговор –”Не знам!”Но Вера знае, че алкохолът , цигарите,  наркотиците, работата и стресът водят до психически срив…

Има ли надежда за нея?  Има, защото пъзелът е незавършен! Тя е птица и е време да лети… Настъпила е промяна, която тя самата признава, но и друго – България! Готова е да се върне там, в Родопите, а до нея да има най-сетне човек, на когото може да вярва… Най-сетне!

И така привидно разпилените фрагменти и свидните спомени изграждат образа на Вера Балканска – една от многото , но НЕВЕРОЯТНА!
Българка,съхранила най-важното за един човек – корените си, от които черпи сили.
Има НАДЕЖДА!

Книгата може да намерите тук:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.