Зарина Василева: Една талантлива медия няма необходимост от клюкарски пълнеж

Зарина Василева е един от онези журналисти, които доказват, че от професията има смисъл. Тя притежава магистърски степени „Право“ и „Журналистика и медии”. Към момента е журналист в OFFMedia. Член е на журито в категория „Текст“ на конкурса „Граждански будилник“ на БЦНП, където издателство ИвиПет бе наградено. Отличена е с награда „Журналистика за развитие – 2020“.

Със Зарина разговаряме за журналистиката, като способ за промяна. Като средство, с което се популяризира изкуство, в частност писателската дейност. За връзката между твореца и журналиста, как си взаимодействат и зависими ли са един от друг.

Зарина, нека почнем първо с това да обсъдим доколко медиите са необходими за един артист? Все пак някой трябва да запознава обществото с работата му.

Изкуството, в своята необятност и многообразност, е най-въздействащата среда за комуникация. Артистите, в най-широкия смисъл на тази дума, винаги са били най-прекият проводник на социалните послания и най-точният компас за обществото.
Медиите също се превърнаха в изкуство. Да догонят аудиторията си, в този век на препускащо технологично развитие, да я достигнат с най-верния си глас и достоверност, вече е въпрос на истинско майсторство и талант.

Неминуемо е талантливият артист и „талантливата“ медия да се срещнат. И тази среща носи не само добавена стойност и за двете страни, но е истинска наслада и награда за аудиторията.

Както се казваше в един хубав български филм: „Когато човек се насити на гледане, тогава му идва силата да говори“.

Смяташ ли, че родните медии имат предпочитания за кого да говорят и пишат? Истина е, че „клюкарските“ статии за известните личности преобладават.

Отново ще се върна на таланта като фактор. Една „талантлива“ медия няма необходимост от „клюкарски“ пълнеж и всячески го избягва. Тя подбира своето съдържание така, както подбира и аудиторията си – интелигентно и последователно. По аналогия, лишените от дарба личности и медии, също взаимно се откриват.

По-алтернативните артисти остават някак си на заден план. На тях не се обръща особено внимание.

Алтернативните артисти често са извън пазарните механизми и обществения фокус. Напоследък обаче творчеството им се разпознава все повече като безценен инструмент за социални и културни дейности на различни институции и организации. Техният глас е достатъчно мощен и посланията им започват все по-често да звучат от качествените медии. Публиката има своя вкус и предпочитания, но ролята на културната журналистика е да възпитава този вкус.

Къде свършва журналистиката и започва писателската работа?

Където свършат фактите и започне историята. Най-хубавите текстове са тези, в които има и двете, без едното да ощетява другото.

България има ли шанс за чиста журналистика?

В България има чиста журналистика. Въпреки всичко тя оцелява. Все още са тук журналистите, които се борят да поднесат истината на своята аудитория с цената на всичко. Няма да е пресилено да кажа, че особено сега – в условията на политическа криза и световна пандемия, трудът им граничи с геройство. Щастлива съм, че колегите, с които работя, са именно такива професионалисти.

А за свобода на словото?

Свободата на словото не е константна величина. Нейното непрекъснато отстояване трябва да бъде основната задача на едно демократично общество. Все още и сред обществото, и сред властта обаче няма съзнание за медийна свобода.

От друга страна, социалните мрежи имат своята много съществена роля, както за отстояването на свободата на словото, така и за размиването на понятието като такова. Те са чудесна трибуна за всичко онова, което не намира място в някои медии поради натиск и цензура. Но не е за пренебрегване фактът, че липсва каквато и да била отговорност за словото онлайн. Докато журналистите пишат под съзнанието за пълна гражданска, наказателна и морална отговорност, то в социалните мрежи и платформи, дезинформацията вече е в своя апогей и дори взима човешки животи. Затова свободата на словото трябва да разглежда преди всичко в контекста на отговорността.

Ти неведнъж си била жури на различни конкурси, свързани с писателската дейност. Последно на конкурса за социално изкуство „Граждански будилник“. Какви качества търсиш в един текст?

Конкурсът на БЦНП „Граждански будилник“ е едно изключително важно явление в българското социално и културно пространство. За поредна година той се превърна в горивото, което отключва едновременно творчеството и онази така фундаментална чувствителност към безправието и ограниченията на свободата. Изключително удоволствие е да чета текстове на толкова сетивни хора, за които няма малки и големи права, малки и големи каузи. Това е и което търся в един текст – да разбужда, да ангажира, да връща смисъла и надеждата.

Като журналист и читател как виждаш съдбата на българската литература?

За щастие, отмина времето, когато българските автори публикуваха под чуждоезични имена, за да бъдат четени. Самочувствието на българската литература обаче все още е крехко и има нужда от подкрепа и поощрение на всички нива. Радостно е, че все по-смели и талантливи творци се открояват и достойно се нареждат до колегите си по света. В този контекст обаче не бива да забравяме думите на Атанас Далчев, че един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.

Автор Паулина Гегова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.