Джована Галиарди: „Калуня-Каля“ е история, която всеки млад човек трябва да прочете

Калуня-Каля

„Калуня-Каля“ от Георги Божинов е един от най-тежките романи, обвързани с българската история, през последните десетилетия. В началото на излизането му, през 1988 година, е бил осъден и избутан някъде назад заради спецификата на темата и националистическата кампания, разгърната в страната покрай Възродителния процес.

Едва 25 години по-късно бива преоткрит от писателя Деян Енев, който спомага за повторното му преиздаване. Това се случва през 2014 година от издателска къща „Хермес“. Изглежда българският народ е готов да приеме текста, защото за отрицателно време се превръща в емблема на съвременната българска литература. Толкова, че е превърнат дори в пиеса от Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“, град Смолян. Идеята е на младия режисьор Благой Бойчев, който силно вярва във философията на романа и връзката между хората и духовния свят.

В образа на Калуньо се превъплъщава Делян Илиев. В спектакъла участват и актьорите Васил Читанов, Божана Мановска, Джована Галиарди, Борис Хаджийски, Асен Левов, Гергана Либова, Никола Орешков и директорът на театъра Румен Бечев.

Разговаряме с актрисата Джована Галиарди за взаимодействието между двата вида изкуство – литература и театър и трудностите по пътя на изграждането на „Калуня-Каля“.

– Как се понася емоционално пресъздаването на такъв тежък текст?

– От чисто физическа гледна точка, ако мога да се изразя така,  имаше дни в които бях на ръба на силите си. Прибирала съм се в 18:00 часа от репетиции, взимала съм си душ и съм заспивала! Сещам се за една смешна ситуация, в която колегите ми звъннаха, за да се присъединя към тях, а аз ги излъгах, че гледам филм. Всъщност телевизорът гледаше мен. Бе едва към 19:30.

Целият екип трябваше да навлезе в историята, която искахме да разкажем. Как Калуньо искал добро да стори, а все зло ставало. Една такава история – да ѝ се неначудиш.

Всичко трябваше да е много органично, да сме много рефлективни. От един образ да влезем за секунда в друг. Това е много изморително и трудоемко. Романът наистина е много тежък емоционално. Много сцени влияят на психиката ми. Как майки са загубили децата си, как цели села са били опожарени, как под крака ти изхрусква детска ръчичка, отрязана откъм пръстите. Как жени и деца се хвърляли в огъня, за да спасят горящите си къщи. Когато си дадеш сметка, че това се е случвало на нашите деди, когато се замислиш през какво е трябвало да премине народът ни и колко страшни време са били, няма как да останеш безразличен. Няма как една огромна буца да не застане на гърлото ти.

– Кое бе най-голямото ти предизвикателство, като актриса, по време на репетиционния период?

Да изиграя майка, загубила сина си, не беше лесна задача за мен от възрастова гледна точка. Също така се притеснявах колко достоверно ще изиграя ролята. Много често режисьорът Благой Бойчев ми казваше: „Тази жена, Джума, е минала отдавна границата на страданието. Тя плаче без сълзи, единствената ѝ задача е да накара брат си – Калуньо, да намери нейния Менчо, нейното чедо.“

С този притихнал, сподавен в душата ѝ бяс, мъка и упрек трябваше да се боря всеки ден на сцената до самото изграждане на образа.

Друго предизвикателство бе изграждането на хоровите части от спектакъла. В нашия сценичен вариант хорът играе ролята на разказвач, но едновременно и на съдник, който е в постоянен контакт с главния герой. Ние хем сме свидетели на ставащото, хем сме видима и невидима заплаха за Калуньо. Независимо дали действието се развива в миналото, или в сегашното, хорът трябва много умело да преминава от едната връзка в другата и да прави много бързи промени, било то като пространство, атмосфера или настроение. Начинът, по който се движим и реагираме на дадени ситуации, беше новаторски за мен, нищо, че от малка съм по балетните зали.

– До колко съвременната цивилизация би разбрала истинския смисъл на философията на „Калуня-Каля“?

– Винаги ще има хора, които ще разбират философията на Кале Калуньо и такива, които няма да я разбират и приемат. Разни хора, разни идеали. Винаги е имало и ще има такива хора…

– Как приемаш ти историята на Георги Божинов?

– Приемам я поучително. Това е история, която всички млади трябва да чуят в часовете по Литература, да прочетат в къщи или да гледат в театъра. Това е история за един добър човек, който гледал все добро да прави за народа си, а все зло излизало. Сюжетът е важен за всички млади хора, защото показва как един добър човек, с безкористни намерения, може да стане по-лош и грешен от Дявола. И как съдбата може по възможно най-лошия и тежък начин да ти отнеме всичко любимо.

– Защо колаборацията между театър и литература носи толкова силно послание?

Като всяка форма на изкуство, театралните представления обгръщат съзнанието с една тайнствена магия, която достига дълбоко до сетивата и оставя след себе си красиви спомени. Театърът винаги успява да поднесе на своята разнородна публика фантастично преживяване, което едновременно откъсва от действителността, но и напомня за нея по деликатен и артистичен начин, карайки ни да виждаме нещата по-философски и в перспектива. Театърът проповядва ценности и дава важни житейски напътствия, докато ни забавлява. Всички истории, пресъздадени на театралната сцена, макар и различни по жанр и специфика, отправят един общ призив: да запазим човешкото в себе си, независимо от всичко. Ето защо театърът не е само едно отражение на действителността, а силен стимул за нравствено и интелектуално развитие.

Но всичко това нямаше да е възможно без един прекрасен литературен текст или драматургия. Ето защо колаборацията между театър и литература носи силно послание, но и според мен са взаимно незаменими.

Автор Паулина Гегова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.