За ролята на поезията в съвремието

Поезията е от онези древни изкуства, пропътували безброй тунели на времето, достигайки съвремието ни. Дали процъфтява е въпрос, който търпи различни мнения, продиктувани най-вече, според човешките очаквания, лежащи зад тях. Въпреки всичко, поезията продължава да дава плодове, и то с разнообразни вкусове. Ако приемем, че тук са земите, по които са бродили Орфей и Спартак, то изкуството и огъня са съчетани в една интересна комбинация, детерминираща литературната реалност в страната.
Един въпрос винаги ме е глождил. Естествено, напук на егото, не смятам, че мога сам, нито да дам, нито дори да намеря частичка от отговора. И той е – „Каква е ролята на поета в съвремието“ Ето защо потърсих за интервю младата авторка Десислава Славова, чиято дебютна стихосбирка бе представена преди около месец в средището за различните видове изкуства в центъра на София – Portrait. Защо нея ли?
Именно младите творци, хвърлят най-много енергия в опитите си да станат част от литературния свят. Техните дейности, идеи, мисли, каузи са заредени с най-много заряд и е интересното, че точно поддържането му, поддържа и тях дълго време. Въпреки всичко, всеки човек си поставя разнообразни цели, започвайки активно да пише и издава.
Насоките на поезията са много и въпреки това е интересно дали все още е останала някаква ключова такава или неща като мисия, призвание са отживелици в новия век

  • Привет, Десислава и благодаря за интервюто! Моля представи се пред читателската ни аудитория?

Аз съм едно момиче на 21 г., което изучава Английска филология в СУ “Св. Климент Охридски”, пише поезия, чете, интересува се активно от изкуство, обича тишината на малките улички в София и се радва на всеки един подарен ден.

  • Разкажи за първия си досег с поезията. Какво събуди в теб тогава?

Първият ми досег с поезията се случи преди две години. Какво е събудил този досег в онзи момент тогава, не мога точно да определя. Поезията просто се случва докато живеем. Тя е всеки ден около нас и в един момент избира от чий живот да стане част. След това започваш да живееш с нея и да я преживяваш.

  • По какъв начин се вдъхновяваш за написването на своите собствени произведения?

Всяко едно написано от мен стихотворение е плод на различно вдъхновение – човек, емоция, случка, дадена дума или самият живот. Всичко това, което се побира в едно обикновено човешко сърце и всичко това, което го кара да продължава да живее.

  • По какъв начин откри, че в залеза свети мрак?

В продължение на тези две години израствах заедно с поезията ми. Смятам, че това, което съм написала малко или много ме доизгради и като човек, и като писател. След като видиш всичко излято на белия лист, откриваш, че всяко едно отделно стихотворение е парченце история, късче от самия теб, което си решил да оставиш на света и на другите. Чрез тези късчета, ти оставяш хората сами да те сглобят. Накрая осъзнаваш, че дори в залеза на нещо, което си решил да оставиш, има и мрак, и светлина – това, което ще избереш да последваш, е отговорът на всичко, което си написал.

  • Има ли универсални неща, които важат за всички хора и които трябва да бъдат открити и осмислени?

Мисля, че всеки един човек е отделна и самостоятелна единица на този свят. Това, което важи за един човек, е различно за друг – било то начин на живот, емоции или разбирането за света. Единственото важно е всеки един да открие своето нещо, каквото и да е то и да го пази, а понякога и да го оставя да си тръгне, ако не е правилното за него.

  • Кои класически майстори на поетическото изкуство харесваш?

Един от най-любимите ми автори си остава Костас Монтис и книгата му “Кого живея”. Той е един от поетите, които с малко думи предават толкова много смисъл и емоция у читателя. Мога да продължа с Жак Превер, Мери Оливър, Ан Секстън, Силвия Плат, Дилън Томас, Т.С. Елиът и разбира се, Пабло Неруда – от чуждестранните автори. Георги Рупчев, Борис Христов, Константин Павлов, Яна Язова, Христо Фотев, Петя Дубарова, Иван Динков, Александър Вутимски – от българските. Това са само една част от авторите, които харесвам и за които се сещам в момента, но реално са много повече.

  • А произведенията на чии съвременни творци успяват да те разтърсят?

За съжаление, в наши дни все по-трудно откривам такива творци. Малкото, които смятам, че пишат истински и оставят себе си в поезията си, са Александър Иванов, Васил Прасков, Стефан Гончаров, Ана Цанкова, Айча Заралиева, Ива Спиридонова, Симеон Аспарухов и още доста други.

  • Какво е нужно на едно стихотворение, за да докосне нечие сърце? Как според теб поезията се „свързва“ с даден човек и по какъв начин работи със съзнанието му?

За мен най-важното, което може да докосне сърцето на нечий читател, е това да бъдеш себе си в поезията си, в това да оставиш себе си в думите, да бъдеш истински и предадеш това, което носиш в сърцето си на останалите. По този начин и поезията се “свързва” с човек – с истинската емоция, която изливаш в стихотворенията си. Читателят винаги усеща фалшивото, клишетата, помпозното и ако пишеш така, никога няма да успееш да достигнеш до сърцето му. А по какъв начин работи поезията със съзнанието – по начина, по който всеки я почувства и по това колко ще я допусне до себе си.

  • Изкуството ли изгражда човек или човек припознава нещо изградено в него, в дадено произведение?

Това е двупосочен път. Изкуството идва от човек и човек идва от изкуството. Човек винаги може да открие нещо в света на изкуството, чрез което да се припознае.

  • Доста модерно е в наши дни да се пише в „бял стих“, което си е доста революционно спрямо традиционната поезия? Одобряваш ли тази тенденция? А би ли одобрила възникването на такава, в която авторите не спазват, да речем, ритъма?

През годините са идвали различни течения и форми на поезията. Времето се мени, хората също. Няма как дадено нещо да продължи да съществува в една и съща форма, след като и ние самите се променяме ежедневно. Бих подкрепила дадена промяна, стига да е смислена, ценна и да развива качествено поезията.

  • А забелязваш ли самата ти някакво фундаментално явление в поезията наши дни?

Много хора си мислят, че като подредят думите в определена форма и ред, това е поезия. Много си мислят, че онлайн платформите ще им донесат слава и пари и ще станат част от литературния живот. Когато тръгваш с такава нагласа, с такива подбуди, нямаш реална преценка за себе си и това дали имаш умението да твориш, не оставяш егото настрана – тогава това не е поезия, това е изнасилване на думите и похабяването им.

  • Имаш ли наблюдения върху литературната среда у нас и какви са те?

Литературната среда в България от години се дели на “групи”. Няма единност между отделните писатели и платформи за литература. Всеки е за себе си, всеки е срещу другия, защото някой не е удобен на някого. Това разделение не търпи промени, то продължава да съществува. Определени хора диктуват какво и как да се пише, какво да се продава, дали ставаш за писател или не. Ако не вървиш по техните нагласи и виждания, ти не съществуваш на литературната сцена. Тъй нареченият мейнстрийм, чрез който повечето се опитват да станат известни, да се ползват с имената на други хора, за да се утвърдят, използването на литературата, за да станеш популярен и след това да се прехвърлиш в следващото ти амплоа – са най-големите разрушители на качествената литература. Като тази оценка за качество, е доста размито понятие в света на българската литература днес и е наистина жалко по този начин да пропиляваме шанса ни за създаването на наистина качествена българска литература.

  • Открехват ли се българите към повече четене на поезия?

Българите винаги са чели поезия. Това, че някои хора твърдят, че те са отключили светът на поезията към българите сега, е доста невярно твърдение. Хората винаги са чели и ще продължават да четат.

  • Свидетели сме на културна сингулярност, в която се твори изключително много във всеки дял на изкуството. Произведенията стават безброй, и е трудно да бъдат проследявания всички творби. Така автори и течения идват и си отиват, без да са стигнали до голям брой читатели. Как мислиш, че може да бъде овладяна тази ситуация и как виждаш състоянието на поезията след да речем – 50 години?

Щом автори и течения си отиват толкова бързо, колкото и са дошли, това означава, че въобще не е трябвало да се появяват и че това, което правят не е качествено. Времето е най-големият съдник за качество и според мен само то ще покаже каква ще бъде поезията след 50 г.

  • Каква е ролята на поета в нашето съвремие, според теб?

Да дава на читателя истинска и качествена поезия. Да открехва сърцата на хората, чрез разкриването на своето сърце. Да остави себе си във времето.

  • С какво се занимаваш извън писането?

Извън писането отново се занимавам с писане – пиша за сайта за позитивна журналистика “Успелите”. Както споменах вече изучавам и филология, така че целият ми живот общо взето е свързан с писане и литература. Интересувам се и от художествено изкуство, фотография, обичам да пътувам, посещавам и литературни четения.

  • Над какви литературни проекти работиш в момента?

В момента продължавам с писането на поезия. Времето по-нататък ще покаже с какво още ще ми предстои да се занимавам.

  • Има ли нещо, което би искала да промениш в заобикалящата ни реалност?

Винаги има какво да промениш, но първо е добре да започнеш да променяш себе си – разбира се, винаги към по-добро.

  • Твоето пожелание към читателите!

Чувайте със сърцата си, гледайте и обичай те с тях. Грижете се за тях и не правете компромиси.

„В залеза свети мрак“ е публикувана от издателство ‚Библиотека България“
За Smartreading, интервюто взе Делиян Маринов

В залеза свти мрак

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.